В началото на декември Дядо Коледа тръгнал из гората да преброи зайците, за да могат джуджетата да им изработят подаръци. Духал студен вятър, клоните на борчетата били покрити от първия сняг, а локвите били замръзнали.

Както си вървял, подплашил един елен.

-          Какво правиш тук толкова рано, Дядо Коледа? – сепнал се той,

-          Дошъл съм да преброя зайците, за да им донеса подаръци.

-          Ох, знаеш ли, дядо? Когато отидох до хранилката, където хората ни бяха оставили сено, без да искам настъпих едно зайче, което се беше свило там и ядеше морковче! А мен ще ми дадеш ли подарък?

-          А ти нарочно ли го настъпи?

-          Не, без да искам! И му се извиних!

-          Е, тогава ще получиш подарък. А какъв искаш да е той?

-          Искам звънчета за моите еленчета, че когато се изгубят в гората да мога да ги намирам.

И Дядо Коледа махнал на елена и продължил нататък. И ето насреща му Баба Меца:

-          Какво правиш тук, Дядо Коледа?

-          Търся зайците, за да ги преброя.

-          А аз ще получа ли подарък? Вчера си вървях през гората и без да искам настъпих Ежко Бежко, който се беше скрил под есенните листа на топличко.

-          А ти нарочно ли го направи?

-          Не. И му се извиних!

-          Щом не е нарочно, ще получиш подарък.

И както вървял, видял едно ухо, което се подавало от натрупалия сняг. Дръпнал го и в ръката му се озовал голям сив заек. Той уплашено се мятал и замалко да се отскубне, но Дядо Коледа го погалил по пухкавата козинка и той притихнал.

-          Исках само да те попитам колко зайци има в гората? – казал му той.

Заекът помръднал с мустачки и почнал да брои:

-          Аз имам четири деца, и брат ми има четири. Заедно с жените ни, станахме 12. Но ние имаме много братовчеди наоколо. Може би сме хиляда.

Дядо Коледа се върнал в къщи. Баба Коледа го посрещнала с пълна чиния вкусно ядене. Нахранил се той, отишъл в работилницата и поръчал на джуджетата:

-          Правете всички играчки, за които се сещате, защото зайците са хиляди!